Това е мястото, където светлината бавно се разтваря в тишината — часът, в който денят се предава нежно на нощта. Контурните струни дишат в такъв ритъм, сякаш мислите ви започват да се движат по-бавно, по-меко, докато топлият екран на китарата извиква спомени за последните лъчи слunce върху вода. Със затворени очи небето става безкрайно — тук тревогите на деня се разтварят като утринна мъгла и остава само топлината на присъствието, тихо и неподвижно.